Когато бях ученичка, най-добрата ми приятелка откри тази книга и започнахме да я четем с небивал интерес. До този момент никой исторически роман не ми е вълнувал по такъв начин, вероятно защото доста са малко тези, които да пресъздават толкова живо и дори исторически коректно ежедневието в древен Египет. И тъй като материала за боговете в Египет, който подготвям, ще оставя за другата година, то реших да компенсирам с този откъс от книгата на Болеслав Прус, който остана най-ясния ми спомен от "Фараон". Причината ще разберете и сами.
"В тоя момент по лицето на фараона се появи спокойна усмивка.
— Струва ми се — каза той, — че виждам Египет… Целия Египет… Да, това е Нил… пустинята… Ето тук е Мемфис, там Тива…
Наистина той виждаше Египет, целия Египет, но не по-голям от алеята, която минаваше през градината на двореца му. Чудната картина имаше тая особеност, че когато фараонът се взреше по-внимателно в някаква точка, тя се разрастваше в местност с почти естествени размери.
Слънцето вече залязваше и обливаше земята със златистопурпурна светлина. Дневните птици се прибираха да спят, нощните — се будеха в хралупите си. В пустинята виеха хиени и чакали, а сънен лъв протягаше мощно тяло и се готвеше да се впусне в гонитба за плячка.
Рибар по Нил бързо теглеше мрежата, големите кораби спираха край бреговете. Изморен земеделец сваляше от геранилото кофата, с която през целия ден бе черпил вода; друг се връщаше бавно с ралото към своята колиба. В градовете бяха запалени светлини, жреци се събираха в храмовете на вечерня. Прахът по пътищата падаше, а скърцащите колелета на колите замлъкваха. От върховете на пилоните се обаждаха тъжни гласове и призоваваха народа за молитва.
Миг по-късно фараонът забеляза учуден нещо като орляк сребристи птици, които се рееха над земята. Те излитаха от храмовете, дворците, улиците, работилниците, от корабите по Нил, от селските хижи, дори от каменните кариери. Отначало всяка от тях политваше нагоре като стрела, но внезапно срещаше под небето друга сребриста птица, която й препречваше пътя, сблъскваха се с все сила и двете падаха мъртви на земята.
Това бяха противоречивите човешки молитви, които си пречеха взаимно и не можеха да стигнат до трона на предвечния…
Фараонът напрегна слух… Отначало до него долиташе само шумоленето на крилата; но скоро взе да различава и отделните фрази.
Той чуваше болен, който се молеше да оздравее, а в същото време лекарят просеше пациентът му да боледува колкото е възможно по-дълго. Стопанин молеше Амон да бди над неговия хамбар и обор; крадец протягаше ръце към небето и молеше да му помогне да извежда без пречка кравите от чуждия обор и да пълни чувалите си с чуждо зърно.
Техните молитви се разбиваха една о друга, както камъни, хвърлени с прашка.
Пътник в пустинята падаше върху пясъка и молеше за северен вятър, който би му донесъл капка вода; мореплавател удряше чело в борда, за да задухат през седмицата източни ветрове. Земеделец искаше да пресъхнат по-скоро блатата след прилива на Нил; беден рибар молеше никога тия блата да не пресъхват.
И тия молитви се разбиваха взаимно, без да достигнат до божествените уши на Амон.
Най-голяма глъчка цареше над каменните кариери, където оковани във вериги престъпници мокреха във вода клинове и разбиваха с тях огромни скали. Там групата дневни работници молеха да дойде нощта, та да си легнат да спят, докато събужданите от надзирателите нощни работници се биеха в гърдите и се молеха слънцето никога да не залезе; там търговците, които изкупуваха откъртените и обработени камъни, се молеха да има в каменните кариери колкото може повече престъпници, докато доставчиците на храна лежаха по корем и въздишаха за мор, който да унищожи работниците, защото това щеше да им даде по-големи печалби.
Следователно и молитвите на хората от каменните кариери не стигаха до небето.
На западната граница фараонът видя две армии, които се готвеха за бой. Двете се намираха сред пясъците и призоваваха Амон да избие неприятеля. Либийците желаеха позор и смърт за египтяните; египтяните изпращаха проклятия срещу либийците.
Молитвите на едните и на другите се сблъскаха като две ята ястреби над земята и паднаха в пустинята. Амон дори не ги видя.
Накъдето и да обърнеше изморен поглед, фараонът виждаше все същото. Селяните се молеха за почивка и намаляване на данъците: писарите — данъците да се увеличават, а работата да не се свършва никога. Жреците молеха Амон да даде дълъг живот на Рамзес XII и да унищожи финикийците, които им разваляха паричните сделки; номарсите призоваваха бога да запази финикийците и да възкачи по-скоро Рамзес XIII на престола, защото той щеше да усмири произвола на жреците. Гладните лъвове, чакали и хиени жадуваха за прясна кръв; елени, сърни и зайци уплашено напускаха убежищата си и мислеха как да запазят жалкия си живот поне още едно денонощие, макар опитът да говореше, че и тая нощ двадесетина от тях трябва да загинат, за да не измрат хищниците. И така по целия свят цареше разногласие. Всеки искаше това, което изпълваше със страх другиго; всеки молеше за собственото си добро, без да пита дали няма да нанесе зло на ближния си.
Затова молитвите им, макар да се издигаха към небето като сребристи птици, не постигаха целта си. И божественият Амон, до когото не стигаше никакъв глас от земята, седеше с подпрени върху коленете ръце и все повече потъваше в съзерцание на собствената си божественост, а светът все по-често се управляваше от сляпата сила и случая.
Внезапно фараонът чу женски глас:
— Палавнико!… Палавчо!… Връщай се по-скоро в къщи, немирнико, време е за молитва…
— Сега!… Сега!… — отговори детски глас.
Владетелят погледна натам и видя бедната колиба на писаря на едно скотовъдно стопанство. Под лъчите на залязващото слънце стопанинът й довършваше бележките си за деня, жена му чукаше с камък пшенични зърна за питки, а пред къщата като младо козле тичаше и скачаше шестгодишно момче, което се смееше неизвестно за какво.
Очевидно опиваше го изпълненият с аромат вечерен въздух.
— Палавнико!… Палавчо!… Ела да се помолим… — повтаряше жената.
— Сега!… Сега!…
Но момченцето отново бягаше и се радваше като лудо.
Най-сетне майката, като видя, че слънцето вече потъва в пясъците на пустинята, остави камъка, излезе на двора и хвана разтичалото се като жребче момче. То се съпротивляваше, но накрай се подчини на силата. Майката го завлече в къщи, настани го бързо на пода и го придържаше с ръка — да не й избяга отново.
— Не се върти — каза тя, — а подгъни крака и стой мирно, събери ръце за молитва и ги вдигни нагоре… Ах ти, лошо дете!…
Момчето знаеше, че вече няма да се отърве от молитвата, и за да може да се измъкне по-скоро на двора, повдигна набожно очи и ръце към небето и с тънък креслив глас заговори задъхано:
— Благодаря ти, добри боже Амон, че запази днес баща ми от нещастие, а на мама даде пшеница за питки… Какво още?… Че си сътворил небето и земята и си й изпратил Нил, който ни носи хляб… И какво още?… Аха, сетих се!… Благодаря ти още, че навън е толкова хубаво, че растат цветя, пеят птички и че палмата ражда сладки фурми. За тия хубави неща, с които си ни надарил, нека така те обичат всички, както те обичам аз, и да те славят по-добре от мене, защото аз съм още малък и не са ме учили на мъдрост. Ех, стига вече…
— Лошо дете! — измърмори писарят, наведен над своите бележки. — Лошо дете! Колко небрежно изразяваш почитта си към Амон…
Но фараонът видя съвсем друго нещо във вълшебното кълбо. Молитвата на разлудувалия се малчуган подобно на ластовица се стрелна към небето и като пляскаше с криле, издигаше се все по-високо и по-високо, до самия трон, на който вековечният Амон с подпрени на коленете ръце бе потънал в съзерцание на собственото си всемогъщество.
После се издигна още по-високо, до главата на божеството, и му запя с тънкото детско гласче:
— А за тия добри неща, с които си ни надарил, нека така те обичат всички, както те обичам аз.
При тия думи потъналият в самосъзерцание бог отвори очи и от тях падна върху света лъч щастие. От небето до земята зацари безпределна тишина. Престана всякаква болка, всякакъв страх, всяка неправда. Свистящият камък увисна във въздуха, лъвът се спря в скока си върху сърната, вдигнатата тояга не падна върху плещите на роба. Болният забрави страданието си, объркалият се в пустинята забрави глада, а затворникът — веригите. Утихна бурята, спря морската вълна, готова да потопи кораба. И по цялата земя настана такова спокойствие, че слънцето, което се беше скрило под хоризонта, отново повдигна лъчезарна глава…
Фараонът се опомни."
Изображения от горе надолу:
Източник на текста:
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Преди да бъде публикуван Вашият коментар трябва да бъде одобрен от администратор.