Днес почитаме св. Марина

Днешният ден, 17 юли, е посветен на св. Марина. Ето защо реших да споделя набързо няколко клипчета, в които да се запознаете с тази светица, наричана и Огнена.

Но преди това, можете да отделите десетина минути и да прочетете малко повече информация за самата светица. Смятам, че особено подходящ е един откъс от новата и вече похвалена от мен книга "Антични следи в магически обреди от българските земи".

Прочетете: Огнената Дева - Огнена Марина - Света Маренка

В откъса сте прочели за Сливаровската пещера, която е посветена на св. Марина. Едно кратко клипче, но в същото това време много интересно, ще ви запознае по-добре със самата пещера.



Това клипче пък споменава за шествието, което местните хора извършват до пещерата всяка година на днешния ден. Подобно шествие хората правят и до параклиса на светицата.

Гледайте: Параклис "Света Марина" до Малко Търново. 17 юли 2016 г.

И за финал, в случай, че запазените антични следи в българските обичаи и специално в култа към св. Марина, са ви се сторили интересни, можете да си припомните и този филм, посветен на "огнените" светци - св. Марина и св. Илия (пст... само половин час е, струва си!).



А вече за най-амбициозните - горещо препоръчвам книгата "Забравената светица" на Валерия Фол.

Лазарките, кумиченето и змеят

Ако отворите коя да е статия за Лазаруване в интернет, ще забележите, че сред всички описания на празника, авторите никога не забравят да споменат едно нещо - "мома, която не е лазарувала, не може да се задоми". Разбира се, това вярване е разпространено повсеместно в страната, тъй като в своята същност лазаруването е именно ритуал на прехода за младите момичета. След него те вече преминават в нова социално-възрастова група и получават правото да се омъжват. Но има и още едно общобългарско поверие, свързано с празника и то е, че:

девойка, която е кумичила, не може да бъде похитена и залюбена от змей

Пускане на бухалка за пране
по време на обреда кумичене 

Въпреки широката популярност на лазарките, рядко става въпрос за т.нар. кумичене, което е неразделна част от самото лазаруване. Този обред се извършва, за да се избере сред момичетата най-личната мома, наричана кумица. На места това се прави преди или точно на Лазаровден, като кумицата става водачка на групата от лазарки по време на тяхната обиколка на домовете в селото. Но в повечето случаи кумицата се избира на Цветница и в нейната къща лазарките се гощават с хранителните продукти, които са събрали предния ден. Интересен е начинът, по който се избира кумицата. Момичетата се събират и хвърлят венците си в реката, а на места - бухалките за пране или други предмети натоварени с определен символизъм, като изричат определени заклинателни думи.

"Върви бързо водица, избери ни кумица!"

Вярва се, че кумица става тази мома, чийто венец изплува по-напред. В следващите дни всички лазарки се държат почтително с кумицата. Те говеят пред нея до Великден, когато й поднасят специфични обредни хлябове с антропоморфна форма, наречени кукли. Също така се счита, че кумицата първа ще се омъжи през идната година.

Обредни хлябове "кукли", които
се поднасят от лазарките на кумицата

Лазарското хоро "буенек"

Изследователите откриват мотива за змея или змията и в един от основните елементи на лазаруването, а именно в специфичното несключено хоро, което лазарките играят и което се нарича буенек или боенец. Самото хоро е бавно, изпълнява се с пристъпване и се вие подобно на змия.

За съжаление "народните танци", които е най-вероятно да видите като "лазарско хоро" са съвременна трактовка, каквато всъщност е и по-голямата част от това, което ни се представя за "автентична фолклорна музика и танци". Ето защо на края на статията ще откриете и видео запис на въпросния танц в неговия (действително) автентичен вид.

Друг интересен мотив, който препраща към връзката на лазарките със змея е един лазарски накит, който е характерен за един определен регион или дори за едно определено село. Става въпрос за с. Козичино, което в литературата е по-вероятно да откриете с названието Еркеч. Там в костюма на момите ще видите характерния наниз от пендари, разположен на гърдите, който наподобява змийски, респ. змейски люспи.

Лазарки от с. Козичино

Ще завърша с обяснението за тази повтаряемост на "змейския мотив", което е поместено в съставения от Анани Стойнев речник на българската митология (виж Източници), тъй като считам, че е достатъчно изчерпателно:

"Мотивът за змея присъства устойчиво в целокупната великденска обредност, вкл. и в песенния български фолклор. В науката с основание се смята, че разгръщането на този мотив е характерно за периода на хаоса - преход към пролетта, когато митичният змей - посредник между земните и небесните стихии, между водата и огъня, властва над хората и заобикалящия ги свят. Като се приеме, че в моминските пролетни обичаи се съдържат следи от архаичния институт на преминаване в друга социално-възрастова група с право на встъпване в брак, може да се смята, че митичният образ на змея се явява като тотем, с помощта на който посветителният обред протича по древната схема: смърт и ново раждане. В този смисъл хвърлянето в реката на върбовите венци и обредните хлябове с човешко изображение - обобщен символ на змея, хтоничен властелин, представя кумиченето като своеобразна победа над него, следвана от сполучливо навлизане на момите в новия им социален статус. Това съвпада с края на преходния великденски период и възстановяването на нарушения космически ред."

Източници и допълнителна информация:

"Българска митология, Енциклопедичен речник", съст. А. Стойнев, София 2006

Кумичене, автор: Читалище "Н. Й. Вапцаров 1924", Криводол

Кумичене, автор: Luba, блог: Българщина

Лазаруване, буенек, кумичене - момински обичаи

Лазарките в Козичино
Ой, Лазаре, Лазаре... (албум със снимки на лазарски носии от различни места)

За Задушница и Хелоуин

Често във фейсбук страницата на блог-а споделям връзки към различни публикации, които са спечелили симпатиите ми. Но за тези от вас, които не ползват фейсбук или все още не са харесали въпросната страница, тези публикации остават непознати. Когато става въпрос за някаква любопитна новина или забавно откритие, това не ме притеснява. Но когато попадна на материал, който по скромното ми мнение трябва да достигне възможно повече хора просто не мога да си спестя да го споделя и тук. Още повече, когато става въпрос за нещо толкова важно.

Отново, макар и косвено, засягам темата с Хелоуин. В последните години се забелязва една тенденция към засилен интерес и желание за празнуване на този ден не само от децата, но и от възрастните. Спомням си как преди само 10-ина години, единствените хора в България, които се вълнуваха от наближаването на 31 октомври бяха привържениците на уика, които обзети от зле прикрита гордост, че знаят нещо повече от другите, се събираха, за да отбелязват това, което възприемаха като празник. Разбира се, те чакаха Самхейн, а не Хелоуин, и го считаха (погрешно) за някакъв еквивалент на "Нова година". Сега касиерките в магазините пожелават на клиентите "Честит празник!"; в социалните мрежи настъпва някаква всеобща радост, изразена в споделяне на всякакви ужасяващи картинки; деца, облечени в евтини костюми ми измънкват весело "Номер или лакомство?" пред вратата и дори кварталното магазинче за алкохол и цигари се е сдобило с една "хелоуинска" декорация включваща поне 3 тиквени фенера. Не искам да кажа, че милея за миналото, а че улисани в еуфоричната подготовка на костюми и бонбони, хората сякаш забравят нещо. Нещо доста съществено.

Забравят да се попитат - какъв е смисълът на Хелоуин?

Статията, която искам да прочетете днес, вероятно ще ви се стори малко (или много!) като упрек. Знам, знам че понякога направо ви дотягам с моето досадно повтаряне на това кое е правилно и кое не. Но опитайте се, докато четете, вместо да се чувствате обидени, да вникнете наистина в думите на автора. Опитайте се не само да четете, но и да разберете написаното. Защото отвъд псевдо-мистицизма, отвъд черния грим и разкошните бижута има една друга, истинска магия, която съществува не паралелно с ежедневието ни, а с него, в него. И тази магия, за разлика от онази с островърхите шапки, действително тече в кръвта ви.

Днес е Архангеловска задушница. Днес народът ни почита смъртта, но не я празнува. Една от основните разлики на нашата Задушница с Хелоуин. Какво е общото между двете, биха се запитали голяма част от вас? И ето отговорът:

Честит Хелоуин, т.е. честита Задушница?! - Георги Мишев

И не забравяйте днес да отдадете своята почит към предците си!

Горещници - три дни посветени на огъня

Днес е първият от трите дни на един традиционен български празник, който заема считания за най-горещ период от годината - 15, 16 и 17 юли или наричани от народа просто Горещници. Вече съм обсъждала, макар и в доста кратък вариант, самия празник, както и един от основните обреди, свързани с него - паленето на жив огън. Въпреки това не исках да пропусна споменаването на Горещниците и тази година, тъй като те са един чудесен пример не само за магически практики в българската традиционна култура, но също така и свидетелстват за запазването на една изключително древна езическа вяра.

Ако за пръв път чувате за подобен празник, то можете да прочетете какво представлява той ТУК. Ще видите, че основно място в обредността, свързана с Горещниците е паленето на т.нар. "жив огън". Описание на тази практика можете да прочетете ТУК. Последният ден на Горещниците е свързан неразривно с името на една светица - Св. Марина, която на места е наричана дори Огнена Марина. Тази светица е особено интересен образ от българския фолклор, тъй като в нейният култ има много силен архаичен пласт. Един интересен филм, посветен на нея и на още един "огнен" светец - св. Илия - можете да гледате ТУК. А за връзката на Св. Марина с Горещниците, можете да прочетете кратък откъс от книгата на Георги Мишев "Thracian magic: past & present" - ТУК. В същата книга авторът прави интересен паралел с празниците през същия период, но в древността. Така че ако искате да научите каква е връзката на традиционния български празник Горещници и мистичната звезда Сириус, то можете да прочетете още един откъс от "Thracian magic: past & present" ТУК.

Надявам се, че след като се запознаете с тези материали ще имате една много по-ясна представа за това какво са Горещниците. Нещо повече - надявам се, че ще успеете да вникнете в това, че те са един пряк наследник на онези древни езически практики, които изпълват въображението ни, а не са "прост селски празник" лишен от всякаква логика, както погрешно сме свикнали да мислим за собствените си традиции.

Белтейн? А защо не Гергьовден?

Свежите зелени листа на дърветата, цъфналият люляк и топлите слънчеви лъчи винаги ме зареждат с толкова силни положителни емоции, че често вървя и се усмихвам само защото е пролет. Но когато наближи началото на май месец, ме налягат едни смесени чувства за това какво празнува тогава българската езическа общност, ако все пак сме толкова смели изобщо да говорим за такава.

Вие за кой празник се сетихте? Белтейн? А аз пък в последните 6-7 години, в които имах възможността да се запозная по-подробно с българския традиционен празничен календар, не спирам да си задавам въпроса 

„Защо езичниците в България празнуват Белтейн, а не празнуват Гергьовден?”

В случая странното е, че не става въпрос за парадоксални разминавания във времето на отбелязване на двата празника, какъвто бе случаят с Имболк и Първи март, за който писах преди известно време. Напротив – имаме два празника, които не само че са в особено близки дни, дори и да приемем 23 април като дата на Гергьовден, но имат известни сходства в това, което ознаменуват, съответно и в обредността си. Въпреки това голяма част от българските езичници са запознати главно с това какво и как се прави на Белтейн. В което от една страна няма нищо лошо, но от друга страна техните познания за българския празник Гергьовден се изчерпват, в най-добрия случай, с това че на този ден се коли агне, яде се дроб сърма и че св. Георги е конник. Което е доста притеснително, особено имайки предвид, че техните предци с поколения са празнували Гергьовден, но едва ли изобщо са чували за Белтейн.

С времето започнах да си мисля, че това се дължи на тенденцията в съвременните нео-паганистки движения да определят Белтейн едва ли не като празник на секса, което е доста привлекателно за младите (а и не само) езичници. Плодородието се интерпретира единствено и само като възпроизводителния акт между мъжа и жената. Нищо повече. Достатъчно е само да изпишете „Beltane” в google, и да видите какви изображения, някои от които рисунки на "поклонници", ще се появят на екрана. Но тази патология е тема на друга статия, която надявам се ще мога да ви предложа някой ден. Често съм чувала и класическото обяснение: „Българските празници са прекалено селски”. Което е глупаво и много грозно оправдание, тъй като и самият Белтейн е също толкова селски празник, колкото всеки български – все пак обредността му е свързана главно с предпазване на добитъка от злите сили! В крайна сметка стигнах до тъжния извод, че в общия случай българският езичник се срамува, че … е български езичник.

Но свежите зелени листа на дърветата, цъфналият люляк и топлите слънчеви лъчи не ми позволяват да оставя моя любим приятел окултния Пешо, в случая езическия Пешо, да се срамува, че се е родил на това прекрасно място и да пренебрегва магическите традиции на своите предци. И много бих искала да му разкажа за магията на Гергьовден; за това как посред нощ хората са отивали да се къпят в росата; как на връщане към дома са брали свежи зелени клонки, с които са окичвали къщите, добитъка, че дори и себе си; как на самия Гергьовден младите са показвали любовта към своите избраници; как са се люлели на обкичени със зеленина люлки; как магьосниците са извършвали най-силните магии в нощта на Гергьовден и как хората са извършвали обреди, с които да се предпазят от тях. Но няма да го направя. Защото съм убедена, че всичко, което се научава лесно, се забравя също толкова лесно. И защото смятам, че езическият Пешо трябва да изпитва поне дотолкова уважение към земята, която твърди че почита, че да може сам да намери и да се запознае с традициите на тази същата земя, които са следвали и предците му. Пък когато разбере защо се празнуват сезонните празници, защо и как се празнува Гергьовден, нека сам избере какво да отпразнува в началото на май месец.

Идва първи март

Съвсем скоро ще посрещнем един от най-ведрите празници в българския традиционен календар - първи март! По това време от векове насам по нашите земи хората посрещат настъпващата пролет, олицетворение на която е добре познатата ни баба Марта.

Вече можете да видите на всяка спирка павилиони с множество и разнообразни мартеници, някои от които откровено абсурдни (мартеница с автомат?!?). Разбира се, ако обърнете етикетите на тези продукти, ще видите, че в преобладаващата си част те са произведени не къде да е, ами в Китай.

Реших, че няма да ви обяснявам какво е мартеницата и какво символизира, нито пък кои са легендите, свързани с баба Марта, тъй като в интернет и в библиотеките има достатъчно богата информация по въпроса. Вместо това реших да призова всички свои читатели да отбележат първи март така, както трябва - създавайки мартениците за любимите си хора сами. Магията на мартеницата не се крие само в нейния цветови код, а и в начина, по който тя е изработена, в енергията, чувствата и мислите, които са вложени в нея. Ето защо нашите баби и дядовци са обръщали особено внимание на усуканите червен и бял конец.

Чудесно описание на традиционния начин за правене на мартеници е поместено в блог-а на "Трескейа". Можете да го прочетете ТУК. Разбира се, ако тази година не разполагате с необходимата вълна, то можете да използвате и обикновена прежда. Тракийско общество "Трескейа" са създали и събитие във фейсбук - "Посрещане на баба Марта", към което можете да се присъедините, ако имате желание.

Отделете от времето си на 28 март и направете сами мартениците си, уверявам ви, че няма да съжалявате! И запомнете - Пижо е бял, а Пенда - червена!

Успех!

Полезни връзки:
Как се правят мартеници - топчета
Как да си направим: Традиционна мартеница
Кога за последно сте правили мартеници? (свежа идея)
Как да си направим мартеничка!

Трифон Зарезан

Реконструкция на обичая ТрифонЗарезан от Хасковско, "Българска етнография", Н. Колев, София 1987

Първият пролетен празник, чиято обредност се извършва сред природата, е Трифон Зарезан. Празникът е отбелязван на 01.02. до 1916 год., а след приемането нагригорианския календар той се мести на 14.02. Промените в календара от миналия век явно все още предизвикват объркване сред някои автори в интернет, където ще видите погрешното твърдение, че Трифон Зарезан се празнува „по стар стил на 14, а по нов стил на 1 февруари”. По мое мнение по-реална е датата по стар стил, но тъй като пропуснах да напиша публикацията преди 13 дни, то компенсирам сега.

Св. Трифон - изображение
от Рилския манастир

Според житието на св. Трифон, той е роден около 225 г. в селото Комсада, близо до гр. Апамия, в малоазийската област Фригия, намираща се по това време в пределите на Римската империя. Неговите родители били ревностни християни и св. Трифон наследил от тях своята религия. Още в младежките си години той бил известен лечител, който помагал на болните да оздравеят и така им доказвал правотата на християнството. Когато бил едва на 17 години, св. Трифон излекувал от лудост дъщерята на римския император Гордиан (238 – 244), което накарало целия императорски двор да се отрече от своите езически богове и да приеме християнството. Но когато Траян Деций (249 – 251) станал император, той бил твърдо решен да унищожи християнството, тъй като самият той бил езичник. Така св. Трифон станал жертва на гоненията на християните и бил заловен. Управителят на източните провинции по това време Аквилин неколкократно му предложил да се отрече от своя Бог и да направи жертвоприношение към старите богове, за да бъде помилван. Но св. Трифон не отстъпил от вярата си, бил подложен на множество различни мъчения и най-накрая бил осъден на смърт чрез посичане. Но преди войниците да отсекат главата му, неговата душа се преселила в небесното царство.

В българските традиционни представи Трифон е считан за покровител на лозята и на  неговия ден празнуват всички, които се занимават с отглеждане на лозови насаждения или производство на вино, поради което по време на тоталитарния режим празникът е наричан „Ден на лозаря”. Денят на св. Трифон е познат като Трифон Зарезан, Трифоновден, Трифон Зарезой, Трифун Чипия, Трифон Пияница и др. Поради връзката с виното и лозата, както и заради обредите извършвани на този ден, МихаилАрнаудов предполага, че Трифон Зарезан води своето начало от дълбока древност и по-специално от Дионисиите. Интересно е да се отбележи, че под влиянието на местните вярвания върху българските икони св. Трифон е изобразен с лозарски косер в ръка.

Основното обредно действие, изпълнявано на Трифон Зарезан е символичното зарязване на лозята. Обикновено то се изпълнява от мъжете лозари, но на много места в България зарязват и жени, моми и ергени или двама съпрузи. След сутрешната молитва в църквата участниците в обреда потеглят към лозята. Всеки от тях носи със себе си дарове за общата трапеза – пита, печена или варена кокошка, вино и светена вода. Когато пристигнат обръщат се на изток, прекръстват се, и отрязват няколко пръчки от една или три лози, които се намират в средата или в краищата на насажденията. В корените и на отрязаното място се излива вино, а на места посипват и пепел. Докато това се прави се изрича и благословия:

„Хайде да е хаирлия! И тая година берекет! Да се роди грозде и виното да прелива през праговете! Да няма прибиране на гроздето, да няма изпиване на виното!”

А когато зарязват двама души тя може да бъде и под формата на обреден диалог:

„- Трифоне, къде си?

- Под лозята, не се виждам от грозде.

- Догодина хич да не се виждаш!”

Със светената вода ръсят всички лози, а с донесената храна се прави трапеза за всички. Отрязаните лозови пръчки се потапят в бъклиците с вино или се правят на венци и се слагат по калпаците и рамената на лозарите. Всеки отнася в дома си венец от лозови клонки или трифонски венец, където го поставя пред иконата. Това е и първата растителност, която влиза в дома през пролетта. При завръщането си в селото участниците са предвождани от музиканти и си гостуват взаимно, като празникът и съответно черпенето с вино, продължават до вечерта. В Северна България преди зарязването се извършва избор на „цар на лозята”, който трябва да е имотен, благ и с добър късмет мъж, така че идната година на неговото „царуване” да е също така добра. В този случай празникът завършва с гощавка в дома на окичения с корона от лозови пръчки „цар”.

Вместо заключение ще ви поставя един риторичен въпрос за размисъл, като се надявам, че ще отделите достатъчно време и усилия не само да си отговорите, но и да разберете защо изобщо съм го задала. Само ще направя уточнението, че по никакъв начин нямам предвид католическият празник на св. Валентин.

Какво точно е празнувал народа ни и какво празнува в момента на Трифон Зарезан?

Източници:

Св. мъченик Трифон Апамейски

"Българска митология, Енциклопедичен речник", съст. А. Стойнев, София 2006

"Българска етнография", Н. Колев, София 1987

Защо празниците в уика са непригодни за България?

А кои са празниците в България?

Неоспорим факт е, че преобладаващата част от хората в България, които тепърва започват да се интересуват от окултизъм, твърдят, че следват уика (Wicca). Те се чувстват привлечени към тази вяра от няколко основни неща:

- основната роля, която има природата

- наличието на Богиня, паралелно с Бога

- годишните празници, оформени в романтично „колело”

- и не на последно място – възможността да се самоопределят като вещица/вещер (или с някаква друга титла)

В тази статия, на базата на един пресен пример, смятам да обърна малко повече внимание именно на връзката с природата и празниците в уика и да обясня защо смисълът на тяхното честване се губи в България.

Настъпваща пролет?

Преди няколко дни, а по-конкретно на 1-ви февруари, бе един от осемте основни празници на уика – Имболк/Канделмас. По този повод не малка част от моите познати в социалните мрежи, занимаващи се с уика, както и тези, които никога не са могли да определят точно от какъв вид магия се интересуват, масово споделиха весели пожелания. Особено учудена останах, когато дори на страницата на Pagan Federation International Bulgaria, се появи ведра картинка, приветстваща „събуждането на Майката природа” и „идването на Бялата Богиня Бригид и настъпващата пролет”! Но защо съм толкова възмутена? Защо да е абсурдно да се празнува Имболк по нашите географски ширини? Отговорът е много прост и всеки, който действително следи природните цикли в България, може да отговори. Това е празник на пробуждащата се природа, а ако погледнете навън на 1-ви февруари едва ли ще видите цъфтящи дървета, покълващи растения и жужащи пчелички. Дори напротив - навън съвсем очевидно е зима! Снежната снимка, която виждате направих едва няколко дни (08.02.2013), след като много българи вече бяха „приветствали настъпващата пролет”. Нещо повече, в България от векове насам съществува празник на пробуждащата се природа и той, както всички много добре знаем, е един месец по-късно - на 1-ви март! Женското божество, с чието идване настъпва пролетта в България не е Бригит, за чийто култ по нашите земи няма сведения, а е познатата на всички Баба Марта. И въпреки, че никой в България не прави кръстове на св. Бригит на 1-ви февруари, то едва ли има човек, който да не слага мартеница на 1-ви март. Ще е малко смешно, когато след един месец, всички тези, които са празнували „събуждането на Майката природа” на 1-ви февруари, ще трябва да направят абсолютно същото, но този път оправдано, на 1-ви март.

Както празнуването на Имболк в България е абсурдно, така и празнуването на повечето празници от годишното колело на уика няма особена логика, тъй като те са съобразени с географското разположение, природните особености и климата на Британските острови, които са доста по-различни от нашите. Разбира се, пролетното и есенното равноденствие, лятното и зимното слънцестоене, тъй като са астрономически явления съвпадат, но е хубаво да си помислите (и да потърсите) дали това, което празнуват на Острова по това време е същото онова, което ние празнуваме на тези дни.

Да почиташ природните цикли не означава да приветстваш пролетта, когато навън е все още зима само защото в някоя част на нашата планета вече е пролет. Не се задоволявайте само с това, което някой е написал в шарена книжка, интересен блог или фейсбук страница изпъстрена с хубави картинки - мислете и търсете, защото е абсурдно и неуважително да празнувате природните цикли не според тяхната естествена промяна, а според това какво е написано някъде. Това не е вяра, това не е религия, а още по-малко има нещо общо с природата на България.

Пазене на квас

С типичната си разсеяност днес сутринта осъзнах, че е Игнажден и водена от максимата "по-добре късно отколкото никога", реших все пак да споделя описанието на обреда "Пазене на квас", който се извършва вечерта преди 20 декември. За това какво е квас, защо и как се прави можете да прочетете във връзките, поместени на края на статията. Аз ще се съсредоточа върху описанието на самия обред, което ще направя според това на Димитър Маринов в книгата му "Народна вяра и народни религиозни обичаи".

Димитър Маринов наблюдава обичая в Русенско, като прави уточнението, че е съвсем възможно да съществува и на други места, но тъй като е преследван от свещениците като магьоснически, хората го извършват тайно. Обреда започва вечерта преди Игнажден (т.е. на 19 декември), когато в някоя къща се събират моми, булки и жени, както и няколко "стари жени, обикновено такива, които са познати като добри познавачки на магии, баяне, вражане" и които ръководят обреда. Той започва с хоро, което се играе или в двора на къщата, или вътре в нея, но около нощвите, в които се замесва квасът. Докато повечето жени танцуват, две моми замесват квас, но обърнати с гръб към нощвите. Тези две моми не са случайни - едната трябва да е първородно, а другата - последно дете на майка си. Когато те започнат да забъркват брашното, старите жени изсипват вътре стрити на прах "лековити и магьоснически билелчиви билки, сгорени въглени от леска, явор и цер". След като квасът е готов, бабите го взимат, увиват го и го поставят в единия ъгъл на стаята, където цяла нощ до него стои будна, пази го, жена или булка. През цялото това време хорото не спира, чак до сутринта. На другата вечер пазенето се повтаря, но в друга къща и така 12 нощи - от 19 декември до Василовден, като обредното хоро се играе само 3 пъти - преди Игнажден, преди Коледа и преди Василовден.

Рано сутринта на Василовден, всички моми, жени и булки, които са били част от обреда, се събират в последната къща. Там бабите разпределят кваса на толкова парчета, колкото души присъстват, като на жени, които не са взели участие в "пазенето на квас" по никаква причина не се дава от него.

Димитър Маринов описва, че изсушен квас от този обред е бил използван и като лечебно средство против всяка болест, както и като магическо средство, което се използвало за любовни магии и което пазело къщата от всякакви зли сили и зловредни магии.

Източник:

"Народна вяра и народни религиозни обичаи", Д.Маринов

Полезни връзки:

Как да си направим истински хляб с хмел и квас?

Направи си квас - отгледай си живот

Мечкинден и мечката

Първоначално мислех да напиша една стандартна статия, в която да ви разкажа за Андреевден. Но се сетих, че в крайна сметка всеки, който знае как се борави с google, дори и да няма никаква представа от празника, може да съчини подобна статия. Аз не искам да превръщам The Occult Room в поредното място, в което получавате една и съща справочна информация. Ето защо се замислих за нещо различно и интересно, но свързано с темата на днешния празник, което да ви представя.

Андреевден (30.11) се почита в българската традиционна култура като празник, посветен на мечката предимно в Западна България (Мечкинден), но се среща и в други части на страната. На територията на цялата страна обаче, мечката е възприемана като животно помощник на хората – вярва се, че тя гони вълците и изобщо има способността да отблъсква злите сили. Ето защо от части от това животно се изработват амулети, а косми от меча козината се използват при баене за страх, лекуване на треска и др. Въпреки това е известна забраната да се убива мечка, като това се прави само в редките случаи, когато тя е станала „стръвница”, т.е. напада хора и животни, настървила се е за месо.

В българското съзнание мечката е „баба Меца” и макар това да звучи само като название от детските приказки, то отразява един доста устойчив смисъл на това животно, като зооморфен символ на плодородието и майчинството. Вероятно това има своите корени във факта, че мечките са особено отдадени майки, но е интересно да се проследят и някои исторически и етнографски данни за култа към мечката, свързан с жените.

Произходът на мечката, според някои легенди от Западните Родопи, се извежда от девойка. Тя била изпратена на реката от злата си мащеха да пере черна вълна, докато стане бяла. Отчаяна от непосилната задача, девойката се помолила на Бог да й помогне, а той й казал да се наметне с черната вълна и я превърнал в мечка. Ето защо мечката прилича на човек - ходи на два "крака", борави с предните си лапи като с ръце.

В книгата „Българска народна митология” на Ив. Георгиева, намираме интересно сведение за един обичай, предшестващ сватбата, от Михайловградско, наречен „момино оро”:

„В него участвуват само девойки, които пеят любовни песни и играят. По време на обичая годеницата, често маскирана като мечка, разказва приказка за произхода на мечката от мома, която била преследвана от ергени или турци. Чрез пантомима тя разиграва отделни моменти: как бяга мечката, как ръмжи, как се изправя на задните си крака.”

А още по-интересна е информацията, че:

„При посрещане на булката в Троянско се разиграва обреден диалог, в който младоженката се отъждествява с мечка, а младоженецът — с мече или биче с рога.”

Светилището в Браурон

Тези инициационни практики, свързани с образа на мечката, имат сходни паралели и в древността и по-конкретно в култа на богиня, наречена от гръцките автори Артемида и почитана в района Браурон в Източна Атика. По време на празниците там, младите момичета обличали мечи кожи, т.е. трансформирали се в мечки. Под звуците на двойна флейта (diaulos) те танцували танц, наречен “arkteia”, който наподобявал движенията на мечка с бавни и тромави стъпки.

На територията на България освен Андреевден за празник, свързан с мечките е считан и Благовец (25.03.). Вярва се, че тогава те се събуждат от сън, който се е смятал за временна смърт на животното. След като на Благовец мечките се изкъпят във водата, тя вече става годна за употреба и от хората, като в това отново личи пречистващата функция на мечката, приписвана й от народа.

Мечката фигурира и в кукерската обредност на българите. Има сведения, че кукерите в Малкотърновско са имали в свитата си мечки, които са били кучета "облечени" в мечешки кожи и мечкар – мъж в дрипи. В пернишкото село Светля кукерите също се обличат като мечки до ден днешен.

Образът на мечката присъства в световната история още от праисторически времена. Истинско щастие е, че имаме възможността да сме част от култура, в която той се е запазил в такъв вид до днес и нещо повече - наш дълг е да запазим това знание и за идните поколения. С това завършвам съвсем кратката си статия, посветена на мечките и ви оставям сами да намерите още информация на посочените по-долу връзки, а и на други места.

Успех!

Източници и полезни връзки:

"Българска народна митология", Ив.Георгиева
"Българска митология, Енциклопедичен речник", съст. А. Стойнев
Брауро - Енциклопедия Древна Тракия и траките
Cult of Artemis at Brauron, Wikipedia
Мечката и лошата дума

Самхейн - един по-различен поглед

Миналата година умишлено си спестих усилията да напиша тази статия поради няколко причини. От една страна заради това, че се оказва, че фактите около празника не са толкова широко познати, колкото изглежда; от друга, че всъщност съвсем не се нарича Самхейн и най-вече защото почти на никой не му идва на ум да потърси в родния фолклор неговото съответствие, а има такива. Но рано или късно щеше да се наложи да напиша статията, а и все пак си я пожелахте. 

Нека започнем от наименованието. Оказва се, че познатото ни Samhain, което сме свикнали, по примера на преводачите на окултни книжки, да наричаме Самхейн, съвсем не се произнася така . Въпреки, че има няколко версии за произхода на думата, тя най-често се извежда от староирландски. От своя страна той е доста сложен език и съвсем не предполага произнасянето на това, което виждаме, както е в английския. Така излиза, че samhain следва да се произнася „соуин” или "сауин" (в транскрипция /ˈsaʊ.wɛn/, /ˈsaʊ.wɪn/). За да добиете по-ясна представа, ето и няколко записа на самото произношение – аудио 1, аудио 2, аудио 3.

Тъй като в българския език от много време се е наложило наименованието „Самхейн”, и да призная и аз го ползвам, за целите на статията ще продължа с това наименование, но имайте едно на ум, ако обсъждате тази тема на английски.

Смятам, че това което най-много обърква хората, когато става въпрос за празници, е начинът, по-който сме свикнали да ги възприемаме. От една страна имаме българските празници – запазени хилядолетни традиции, практикувани буквално от нашите баби и дядовци. Тях ние възприемаме като нещо изключително „селско”, адски „скучно” и толкова „просто”, че изобщо няма как да се сравнява със западните практики. От друга страна имаме чуждите празници – традиции, нямащи нищо общо с културата ни, начина ни на живот, а понякога дори и със сезони, различни от нашите. Но благодарение на популярните книги и филми, нашето съзнание автоматично ги свързва с островърхи шапки, мистериозни отвари, невероятна мощ, магически изживявания и всякакви такива „яки” и „готини” неща. Смешно е, защото тези, които мислят така, нито в единия, нито в другия случай са си направили труда да проверят каква всъщност е истината. Така „празнуването” на Самхейн те възприемат като ден, в който трябва да се облекат в най-черните дрехи, да призовават мъртвите и да правят мистични ритуали с черни свещи, докато всъщност би следвало да направят вечеря за семейството си, като оставят в една чиния храна и за своите предци, да извършат гадания за късмета си през идната година и в идеалния случай да запалят огньове, през които да прекарат добитъка си. Да не забравяме и големият празник с много храна и съвсем естествено - много алкохол!

Разбира се, за да знаете какво се прави на даден празник, то трябва най-напред да знаете какво ознаменува този празник, след това кой и къде го чества и най-накрая трябва да проверите как го прави. Учудващо е, че в повечето случаи този процес е сведен до първосигналното „научавам какво се прави на празника – правя го”. Но нека се върнем към така любимия на всички Самхейн.

Най-общо казано Самхейн ознаменува края на лятото и съответно настъпването на зимата, която от своя страна е разбирана като особен период в годишния цикъл, защото именно тогава природата умира, за да се възобнови няколко месеца по-късно. Съвсем основателно именно на този ден в древността хората са почитали своите прадеди и са смятали, че границата между този и другите светове е най-тънка.

Но кои са тези хора? Противно на очакванията, Самхейн не е буквално „келтски” празник или поне само най-общо би могъл да бъде определен като такъв. Този проблем идва от факта, че под названието „келти” се имат предвид племената, които населяват централна Европа по време на желязната епоха. Счита се, че Самхейн е бил характерен за етническите общности, които са говорили гойделски езици. А от 20-ти век насам, той започва да се чества като религиозен празник и от нео-паганистите и уиканите.

След като уточнихме тези неща, нека да поправим и някои други основни заблуди. Първата от тях е, че още от дълбока древност празникът е почитан като „келтската нова година”. Всъщност той е изтълкуван и популяризиран под това название едва през 19-ти век от учените Джон Рис и Джеймс Фрейзър, но до момента няма сигурни данни, че теориите им са основателни.

Другата заблуда е, че съществува нещо като „келтски бог Самхейн”, властващ над отвъдното, който дори имал своя собствена „евокация”. Това не е учудващо, тъй като подобно вярване е било разпространено през 18-ти век. Всъщност, след съответните проучвания се разбира, че при келтите няма бог на мъртвите, а още по-малко бог Самхейн. Реално погледнато има смътни данни за келтски герой на име Samain или Sawan. Въпреки това данните са твърде мъгливи, за да се правят повече заключения.

Тези от вас, които са следили The Occult Room и които имат интерес в българските традиционни вярвания, лесно ще се досетят, че Самхейн има своите съответствия и при нас. Казвайки "съответствия" съвсем нямам предвид, че и на територията на България е имало ден, в който децата обикалят от врата на врата с въпроса "Номер или лакомство?" Подобно очакване би било оправдано единствено за децата, свикнали с американските филми най-малкото защото Самхейн не се състои в това. Също така не искам да оставате с впечатлението, че всеки празник е универсален и има свое точно копие във всяка страна. Под съответствие имам предвид българските празнични дни, които отразяват същата идея, която стои в основата на Самхейн - краят на лятото и настъпването на зимата, както и почитта към мъртвите. И тъй като знаете как обичам да ви провокирам да търсите, то ще кажа само, че лесно ще ги намерите.

Утре е 31-ви октомври, който сред повечето паганисти е познат и тачен като Самхейн. Утре е и денят, в който група деца, преоблечени в страшни костюми, ще звъннат на вратата ми и ще викнат в един глас "Номер или лакомство?". От една страна в това няма нищо лошо, защото приемственост между празничните дни е имало и в миналото. Но от друга не спирам да се питам, дали ще видя някой ден деца, които облечени в народни носии ще поискат да изпеят пред прага ми:

"Стани, Нине, господине

тебе пеем, домакине!

добри сме ти гости дошли,

добри гости коледари..."

Източници и полезни връзки:

1. Началниобяснения за ирландския език (английски)

2. Форум nauka.bg: Келтите – древен народ или съвремененмит? Кои са и съществували ли са древните келти?

3. Келти в Уикипедия

4. Samhain – Wikipedia

5. The myth of Samhain:"Celtic god of the dead"

Жив огън

Един от основните обичаи, свързани с празнуването на Горещниците е паленето на т.нар. жив огън. Важността на това събитие за нашите баби и дядовци трудно може да бъде разбрана от нас, модерните хора, ползващи ежедневно електричество. Но в миналото човекът изцяло е зависил от огъня за осигуряването на светлина, топлина и за приготвянето на храната си. От друга страна огънят заема особено важна роля и във вярванията на българина, убеден в неговите магически пречистващи и предпазващи способности; нещо повече - огънят е считан за земна проекция на небесния, божествения огън.


Обаче веднъж в годината (или при опасност от епидемии) се е налагало огънят от всички огнища в селото да бъде подновяван. Нашите предци смятали, че стария огън вече не може да пази къщата от магии, болести и зли духове и трябва да бъде заменен от нов. Така, на първия ден от Горещниците (15 юли), а на места и по време на други празници, всички изгасяли огъня в домашното си огнище, който през остатъка от годината ревностно пазели да не угасне. Обредът по запалването на жив огън, от който всеки взимал за дома си, извършвали едва на третия, последен ден от Горещниците (17 юли). Избрах да ви запозная с две описания на обичая по запалване на жив огън, вместо да дам само едно, защото както обичам да ви повтарям - обредите имат своите регионални особености и могат да бъдат доста различни един от друг. Така, по някакъв начин искам и да провокирам, поне в някои от вас, желанието да търсите и да намирате повече информация от тази, която аз ви давам.


И така - как се пали жив огън?


Иван Венедиков, "Медното гумно на прабългарите" (1995):
"Той се нарича още млад, нов, Божи, див огън. Това се прави така. Двама братя близнаци отрязват едно липово дърво и го разцепват или използват две стъбла от дърво, което е близнило. Забиват дърветата в земята и провъртат в тях дупки — две една срещу друга. В тези дупки промушват двата върха на една вретеновидна пръчка, около която навиват здрава връв. След това всеки от братята хваща единия край на връвта и дърпат ту единият, ту другият. Пръчката се върти съобразно с това непрестанно ту на едната, ту на другата страна, докато се сгорещи толкова, че се запалва и почва да пуши. Тогава с прахан пренасят огъня върху предварително приготвен куп от сухи съчки и дървета и така наклаждат живия огън."



Иваничка Георгиева, "Българска народна митология" (1993):
"Обредът се извършва от двама мъже, голи, със само име (имената им да не се повтарят в селото), с живи родители. Обредът става на чужд синур, на кръстопът или там, където се събира водата на две реки. Добитък преминава между два огъня или мъжете допират с въглен или горещи пръчки всяко животно. По всяка вероятност обредът някога е бил закрепен на Гергьовден, за което говори и календарното му прикрепване и съвпадение с римската Parilia/Palilia на 23 април. Обредът жив огън възпроизвежда най-примитивния начин за добиване на огъня и акта на неговото овладяване. Обредът за получаване на живия огън е запазил най-примитивния начин за получаване на огън. Уредът, описан от Д. Маринов, се състои от два колеца, които трябва да са „близнаци" (две дървета от един корен), обикновено липови, а вретеното от леска, но също отсечена от дърво близнак. Младите мъже, които произвеждат огъня, са близнаци."

Тодоровден

В първата събота от Великденските пости, по нашите земи се чества празник, посветен на края на зимата – Тодоровден. Интересно е да се отбележи, че датата на честването му, както и тази на Великден, се определя не по точни дати, а по лунния календар. Въпреки, че почитането на християнски светци носещи името Тодор е засвидетелствано сред българите още през ранното Средновековие, то за тях самият празник съвсем няма подобна християнска ориентация. Докато в християнската религия съществуват цели шест светци, носещи това име, в българската традиционна култура Тодоровден, не съвпада с църковния празник на нито един от тях. Нещо повече в народното съзнание Св Тодор не е борец за християнската вяра, а е този, който спомага за идването на лятото. Според традиционната българска култура на Тодоровден Св. Тодор съблича своите 9 кожуха и отива да моли Бог за лято или забива в земята горяща главня и така я затопля. В представите на народа той има двойствена природа – той е светец конник, яздещ своя бял кон и покровител на конете; но и демон, който обикаля през нощта в компанията на вампири и караконджули и „гази” закъснелите след залез слънце извън дома. Подобна двойственост може и да изглежда странна за нашите разбирания, според които наивно вярваме, че божествата са или добри или лоши, но всъщност е точно обратното, защото „добро” и „зло” са човешки понятия неприложими за божественото. Двойствената природа на Св Тодор, както и плуващата дата на неговия празник, съвсем вероятно са отражение на принадлежността на неговия култ към едни по-древни, езически вярвания и обичаи.

В обредността, свързана с Тодоровден, можем да открием и елементи с ясно изразен магически характер. Още преди изгрев слънце жените замесват обредни хлябове, които често са и с формата на конче, копито или конска подкова, а върху тях слагат чесън, орехови ядки, сол - все неща имащи свойството да отблъскват злото. Тези пити, заедно с други продукти като жито и бакла, се раздават, за да са здрави конете и да раждат през идната година както кобилите, така и младите невести. Докато правят това жените подскачат, цвилят и се ритат. От тези обредни хлябове се слага и в храната на конете, за да може и те да поемат от магическата им сила.

В миналото много жени са миели на Тодоровден за пръв път косите си след Тодоровата неделя, за да бъдат те здрави и гъсти като конските опашки. Целият празник е свързан именно с края на седмицата след Сирни заговезни, която е посветена на болестите, като и през този ден се спазват забраните свързани с нея. Св Тодор е вярван и като повелител на дребните вредители – мишки, къртици, ето защо мъжете препускат с конете през нивите, защото се счита, че там, където е стъпило конско копито, къртица не рие.

Но най-характерният обичай за Тодоровден е надбягването с коне или т.нар. кушия. Рано сутрин мъжете, и най-вече ергените, водят своите коне на водопой, където ги мият, чистят, решат гривите им и ги накичват с мъниста, цветя и червени панделки. След това (а на места и преди това) се състои и самото надбягване, което в своята същност е един вид изпитание за момците. В състезанието младите мъже показват своята издръжливост, смелост, физическа подготовка и умения и така се доказват пред цялата общност. Победителят, както и неговият кон, получават дар!

В обичаите извършвани от българите, в чест на Св Тодор, както и в тяхната представа за светеца, ясно се открояват предхристиянските корени на празника. Цялата обредност на Тодоровден цели да ознаменува края на Тодоровата неделя и да приветства и подпомогне идването на лятото и края на зимата - събития особено важни за нашите предци.

На този ден имен ден имат: Божидар, Божидара, Дора, Дорина, Доротея, Теодор, Теодора, Теодорина, Тодор, Тодора, Тодорка, като по този повод искам да кажа, за тези, които не знаят, че Теодор, преведено от гръцки означава именно „божи дар”.

Честит празник и помнете традициите, съхранявани по нашите земи с векове, ако не и по-дълго!

Източници:

"Българска митология, Енциклопедичен речник", съст. А. Стойнев

Българските имена